Индекс
Общата стая на дом „Хафълпаф” се намираше близо до кухнята на замъка. До нея се стигаше през малка врата, вдясно на величественото мраморно стълбище срещу Голямата зала. През вратата, учениците от дома слизаха по каменните стъпала и се озоваваха в широк тунел с каменни стени, който за разлика от подземията, беше осветен с множество факли и украсен с картини на различни неща за ядене.
Възпитаниците на „Хафълпаф” подминаваха скрития вход към кухнята и продължаваха нататък. След няколко завоя из по-мрачни и тесни тунели и прекосяване на таен проход зад красив гоблен, те достигаха до пуста част на замъка, намираща се над подземията.
Тук имаше малко врати, водещи към различни ненужни помещения, а покрай стените бяха наредени леко ръждясали рицарски бронии. Веселите и жизнерадостни картини липсваха, като в дъното на тунела вдясно, се забелязваше само един голям пейзаж. Точно той криеше входа за общата стая.
Изобразяваше красива картина на сякаш безкрайни зелени поляни, зад които стърчаха острите зъбери на зеленикави планини, а небето без слънце синееше над побелелите им върхове.
Тъмната гора отляво сякаш се полюшваше от невидим вятър. На преден план се виеше живописно поточе, чието ромолене почти можеше да се долови.
Когато някой застанеше пред картината и впереше поглед в нея, изведнъж отнякъде се разнасяше дълбок глас:
„Туй, което търсиш, тук се намира,
Но не на всеки е предопределено да го открие.
Стига сърце честно и добро да имаш,
Незабележимото пред теб ще видиш”
Стихът се менеше всяка година. Първокурсниците винаги силно се озадачаваха и обикновено се оглеждаха уплашено, чудейки се дали няма да ги нападне невидимо чудовище. Когато обаче отново погледнеха към пейзажа, наистина откриваха нещо, което допреди малко не е било там. Веднъж на предишните пусти поляни стояха разни постройки, друг път пък от гората изникваше животинче и обръщаше глава към учениците, а имаше и случаи, в които от поточето изникваше прозрачен джин.
Тогава дълбокият глас се разнасяше отново, задавайки този път простичък въпрос:
„Какво виждаш?”
Само някой честен и сърцат би могъл да отговори на въпроса така, че да бъде пуснат да премине. Всеки път загадката беше различна и се случваше възпитаниците на „Хафълпаф” доста да се помъчат, докато намерят верния отговор.
Когато все пак хафълпафци успяваха да се доберат до общата си стая, попадаха в красива овална стая без прозорци, но въпреки това, окъпана в ярка тайнствена светлина. На стената отсреща бе закачено огромно знаме в цветовете на дома – черно и жълто и със символа на дома – язовеца. То висеше от изящен балкон, до когото можеше да се стигне по дървено стълбище.
Зад една врата на балкона пък се намираше тиха стая за учене.
Долу, до голямата камина в ъгъла срещу вратата, имаше няколко удобни жълти кресла, по пода бе застлан дебел плюшен килим. Като натиснеш навътре една определена тухла от дясната страна на камината, се появяваше вграден в стената жълт, сливащ се с нея, минибар. Вътре имаше всякакви напитки и коктейли – алкохолни и безалкохолни, както и всякакви вкусотии – от летящи лимонадени пчелички, до печено пиле с картофки. Всички тези неща можеше да ги намериш сам, но по-лесно беше просто да кажеш какво искаш и желаното нещо веднага се появява най-отпред. Професор Хуксис, заместник-ръководителката на дом „Хафълпаф”, често се навърташе около дясната страна на камината, подозрително миришеща на алкохол... Стаята беше наистина уютна и мекият жълт цвят навсякъде от пода до тавана, създаваше усещане за спокойствие.
До спалните се стигаше през перфектно кръгли врати от червеникаво тъмно дърво, намиращи се под балкона, така че бяха полу-скрити от огромното знаме на дома. В общата стая на Хафълпаф винаги имаше шоколад, за което се беше погрижила една от бившите ръководителки на дома, професор Владимировна.
В малка ниша в стената беше въдворена машина за течен шоколад, който никога не свършваше. Най-различни лакомства се появяваха по разни странни места, където биваха случайно открити – между възглавниците на диванчето или върху разтворения учебник, захвърлен на масата.
